Бестселъри

Стогодишният старец, който скочи през прозорец
Стогодишният старец, който скочи през прозорец

Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна

ISBN/Кат. №: 9786191502233

18.00 лв 16.20 лв
Вие спестявате 1.80 лв

В наличност

Издателство: Колибри
Размери: 13х20
Тегло: 380 гр.
  • Страници: 384
  • Корици: меки
  • Език: българки
  • Година на издаване: септември 2013

След дълъг и изпълнен със събития живот Алан Карлсон се озовава в старчески дом, който смята за своя последна спирка на земята. Единственият проблем е, че доброто здраве не го напуска, а смъртта не бърза. На стотния си рожден ден рожденикът решава да избяга през прозореца на стаята си, за да се спаси от тържественото честване. По домашни пантофи и без план за действие Алан предприема неочаквано и за самия себе си бягство, изпълнено с безброй невероятни приключения. Спонтанно извършена кражба на куфар, собственост на престъпна организация, го среща с колоритни приятели, които с готовност се присъединяват към него.

 

Алан Карлсон ще се върне в миналото и ще се срещне лично с най-знаменитите политически фигури по земното кълбо – от Франко до Сталин и от Труман до Дьо Гол – и навсякъде ще свърши по нещо „полезно“, оказвайки влияние върху най-важните световни събития.

 

Достоен за филм на Уди Алън, за перото на Кърт Вонегът или Арто Паасилина, романът ще ви накара да се превивате от смях. От друга страна обаче всичко в книгата изглежда толкова сериозно, че на моменти се питаме...

 

...а дали пък нещата и в действителност не са се случили именно така???

За информация :


   

Прочетете откъс:

„Алан Карлсон стоеше разколебан посред лехата с теменужки, която се намираше от едната страна на старческия дом. Носеше кафяво сако и кафяви панталони, а на краката си имаше кафяви домашни пантофи. Не можеше да се каже, че е някой моден диктатор, но човек рядко е на тази възраст.

Алан обмисляше дали да не опита да се промъкне обратно през прозореца, за да си вземе шапката и обувките, но междувременно напипа портфейла си във вътрешния джоб на сакото и реши, че на този етап това ще е достатъчно. А и старшата сестра Алис неведнъж бе проявявала шесто чувство (той все криеше водката си, а тя винаги я намираше), та знае ли човек – може би точно сега се движеше по коридора към неговата стая и усещаше, че се случва нещо нередно. По-добре да тръгва, докато е време, помисли си Алан и пристъпи извън лехата, а коленете му припукаха. В портфейла, доколкото можеше да си спомни, имаше няколко спестени стотачки, което беше добре, тъй като бягството нямаше да му излезе безплатно. Алан се обърна, за да хвърли прощален поглед към старческия дом, който до съвсем скоро бе приемал като свое последно обиталище на земята. И тогава си каза, че да умре би могъл някой друг път, някъде другаде. Столетникът пое на път със своите опикани пантофи (такива са, защото мъжете на преклонна възраст рядко стигат по-далече от обувките си, когато уринират). Първо през един парк, после покрай открита площ, където от време на време се организираше пазар в иначе съвсем тихия град. Няколкостотин метра по-нататък Алан стигна зад средновековната църква – гордост за района – и се отпусна на една пейка близо до щръкнали надгробни камъни, за да си поеме дъх. Предвид нивото на набожност в града, нямаше основание да се притеснява, че ще бъде видян. Забеляза, че по ирония на съдбата беше връстник с някой си Хенинг Алготсон, който лежеше под надгробния камък точно срещу него. Разликата между двамата беше, че Хенинг бе предал богу дух шейсет и една години по-рано. Ако беше по-любопитен, може би щеше да се зачуди от какво ли Хенинг се е споминал само на трийсет и девет години. Но Алан не се месеше в работата на другите хора – без значение живи или мъртви, особено ако можеше да го избегне, а в повечето случаи можеше. Вместо това си помисли как вероятно не е бил прав, като е седял в старческия дом и си е казвал, че какво пък, може просто да умре и да се отърве от всичко. Макар цялото тяло да го болеше, Алан си даваше сметка, че определено беше по-вълнуващо и внушително да бяга от старшата сестра Алис, отколкото да лежи на два метра под земята.

При тази мисъл рожденикът се изправи, опълчи се на немощните си колене, каза „довиждане“ на Хенинг Алготсон и продължи импровизираното си бягство. Алан се придвижи през гробището в посока юг, докато на пътя му не се изпречи една каменна ограда. Нямаше и метър височина, но Алан беше столетник, а не състезател на висок скок. От другата страна на оградата се намираше гарата на Малмшьопинг и старецът изведнъж осъзна, че нестабилните му крака го бяха повели точно натам. Веднъж, преди много, много години, Алан беше прекосил Хималаите. Тогава беше трудно, помисли си старецът, застанал пред последното препятствие, което го делеше от гарата. Продължи да мисли за това приключение толкова усилено, че оградата пред очите му започна да се смалява. И когато стана съвсем ниска, Алан я преодоля, напук на годините и болните колене.”

Доставка на дрехи и бельо, плащания, рекламация