Море от лъжи

Море от лъжи

ISBN/Кат. №: 9789546557735

21.99 лв 18.69 лв
Вие спестявате 3.30 лв

В наличност

Издателство: Бард
Размери: 14 х 21
Тегло: 460 гр.
  • Страници: 608
  • Корици: меки
  • Език: български
  • Година на издаване: 2017

"Шпионски трилър от най-висока класа!"
Ню Йорк Таймс

Изключителна, нестандартна комбинация в традицията на Лъдлъм, Кланси и Форсайт!



Изчезнал самолет; злодей, служил в специалните сили по време на войната във Виетнам; бягство на американски агент от Русия; страховит китайски шпионин, работещ в екип с разбивач на кодове от ЦРУ; тайна ядрена програма на Иран; кибератака срещу американските наблюдателни сателити на САЩ; борба между САЩ и Китай за контрол над западната част на Тихия океан... Всичко това се преплита в „Море от лъжи“.

Широкомащабен сюжет, който се разгръща от джунглите на Мианмар до канадските планини и австралийската пустош. Сложни, оригинални и правдоподобни герои. Внушителна развръзка, свързана с теориите на конспирацията и трагични съвременни събития.

За информация :


   

"Море от лъжи" от Брадли Уест

1.

ПЪТ ЗА НИКЪДЕ

Събота следобед, 8 март: Айнме, Бирма

Колата на посолството „Хюндай Соната“ пътуваше на запад извън Рангун. Главата на Боб Нолан пулсираше. Докато се бореше с гаденето, той премисляше отново заредения със скоч снощен разговор със Сам Хекър от УБН . Бе казал на Хекър, че в края на март той и ЦРУ ще се разделят след почти трийсет и три години работа. Братя по оръжие, страдали в ръцете на политици, кариеристи и некадърници в съответните им агенции, Хекър и Нолан обърнаха по половин бутилка от кехлибарения нектар, който сега разяждаше лигавицата на стомаха му и му напомняше, че е гладен.

Нолан бе потвърдил, че ДЦ-Рангун Лойд Матюс е манипулатор с безгранични амбиции. Нолан, който бе базиран в Сингапур криптоаналитик на ЦРУ, не можеше по никакъв начин да помогне на Матюс в кариеристичните му домогвания, затова Матюс се отнасяше с Нолан като с общ работник в семейното си имение в Мартас Винярд. Нолан бе щастлив да се погаври с Матюс и разказа няколко истории от кухнята на Компанията , които накараха Хекър да се смее гръмогласно.

Но някъде дълбоко в подсъзнанието му го глождеше въпросът „Какво, по дяволите, правиш?“. Привидно на кратка почивка преди пенсионирането си, уж за да посети стар състудент, преподавател в международен университет, по-рано в съботната утрин Нолан се отзова на спешното привикване от страна на ЦРУ. Последваха бърз душ, избръсване и чуване по новините на новината за изчезналия самолет на малайзийските авиолинии, а след това такси до пристройката на посолството. Там бе получил 20-минутен инструктаж, преди да събере багажа си, за да може да бъде сложена отметка на последната изброена възможност в списъка за проверка на ЦРУ, озаглавен „Може ли MH370 да бъде тук?“. По същество един провален съботен ден.

Умората вследствие на махмурлука в комбинация с нарколептичния ефект от спирането и тръгването на тласъци надделяваше над моментните пристъпи на ужас от набиването на спирачки, раздиращите ушите клаксони и спасяването на косъм от сблъскване. След два часа изтезание болките във врата от клатенето на главата във всички посоки бяха толкова силни, че нямаше смисъл повече да се преструва, че спи. Изправи предната седалка и се огледа. Шофьорът му Кяо му подаде джипиеса – бяха само на двайсет и пет километра от Айнме, последната точка, преди да излязат от картата. Селският трафик беше рехав, но за сметка на това разнороден: трактори, волски каруци, камиони, велосипеди, мотопеди, мотоциклети и стари леки коли. Беше като поставена в Третия свят видеоигра, но с истинска кръв, макар от нея да се проливаше изненадващо малко.

Всяка страна си има своята култура на шофиране, която е добра за нейните жители, но не и за гостите на страната. Шриланкийците се ужасяваха да шофират по пътищата на Индия, докато индийците не можеха да се справят в Бангладеш. Сфинктерът на Нолан се свиваше спазматично почти навсякъде, включително в смятания за дисциплиниран Сингапур. Посещението в Бирма не се бе оказало много по-различно. Макар да не се бе замислял над това досега, всъщност будистките страни бяха най-опасните от всички. Вярата в прераждането определено допринасяше за безразсъдността на шофьорите в Бирма и Шри Ланка. Но хиндуистка Индия с лекота печелеше първото място. Шофьорите от низшите класи, търсещи прераждане, несъмнено бяха мотивирани да се хвърлят с колите си в пропасти и към по-светло бъдеще. В Айнме имаше съвременна бензиностанция, няколко ресторанта с ламаринен покрив и магазини, в които се продаваше всичко – от дървесина до дрехи и тенджери за готвене на ориз. Най-високата сграда бе четириетажен жилищен блок с магазини на партера и недостроен последен етаж. Минаха през града и продължиха на запад–югозапад. Джипиесът им показа, че са само на петнайсет километра от средата на платената магистрала, свършваща в скритото под маскировъчна мрежа подобие на сграда, открито от библиотекарката Мили Мукерджи. Беше трудно да се прецени каквото и да било от сателитната снимка с ниска резолюция, но Нолан неохотно бе приел, че е възможно да става дума за полоса в средата на нищото, но с тайна сграда наблизо. Показанието на джипиес устройството не се промени много през следващите четирийсет минути, през които Кяо опитваше различни шосета и пътища, по които да се приближи максимално до сателитната находка на Мили. Оказа се, че нито един път, тръгващ от север, където се намираха, не стигаше близко. Без четириколесно задвижване всяко навлизане в по-ниско разположен терен заплашваше със затъване.

– Кяо, върни се към Айнме осем-девет километра. После тръгни на юг и да заходим отдолу, например... ето тук. – И Нолан натисна с пръст една точка на джипиес екрана.

Минаваше три следобед и беше влудяващо горещо. Изпотяването и обилното пиене на вода бяха възстановили донякъде аналитичните способности на Нолан. Но дори и на чиста глава начинанието изглеждаше гонене на вятъра.

Че полет 370 на „Малейжа Еърлайнс“ беше изчезнал, бе неоспоримо. Планираният нонстоп полет от малайзийската столица Куала Лумпур до Пекин бе излетял малко след полунощ в събота, 8 март. РВД на Виетнам бе загубило контакт в 1:15 след полунощ, а към изгрев-слънце вече бе предприета мащабна международна издирвателна операция. ЦРУ знаеше много добре за териториалните претенции на Китай към бирманската североизточна провинция Шан. Нолан помнеше от инструктажа на Мили, че последното нещо, което искат САЩ, е Народноосвободителната армия на Китай да прати дивизия южно от реката, за да бъдат защитени застрашените китайски граждани в провинция Шан, включително евентуално оцелелите след похищение или разбиване на самолета. Северен Шан бе мястото, накъдето се отправяха агенти и аналитици със задача да проверят всяко късче асфалт с дължина поне километър и половина в права посока. Пентагонът и ЦРУ бяха в рядко съгласие, че китайското външно разузнаване в лицето на МДС би могло да организира похищение с кацане в Шан или може би съседната провинция Качин. Навлязла веднъж в Бирма, КНОА щеше да остане завинаги, анексирайки богата на природни ресурси територия и приближавайки деня, когато Бирма щеше да стане сателит на китайците.

На оставащия броени дни в Компанията Нолан бе възложена най-малко вероятната дестинация – блатистият център на неплодородно парче земя в огромната делта на река Иравади. Поне не му се налагаше да действа под прикритие. Кажи-речи единственото място, където американската разузнавателна общност би могла да изпрати 50-годишен чиновник да търси изчезнал самолет, изпълняващ граждански полет, можеше да бъде само в блатата на Южна Бирма. Тук нямаше армия и доколкото можеше да се прецени от сателитните снимки, нямаше нищо.

Сонатата улучи дупка, сътресението събуди махмурлука на Нолан и той преосмисли ситуацията. Бирманската армия никак не обичаше любопитните. Ако имаха нещо общо с похищението, възложителят със сигурност би наредил мястото на кацане да се охранява. Това бе предизвикателството, с което хората на Матюс се сблъскваха в провинции Шан и Качин, а Китай само внасяше допълнително вълнение. Но ако самолетът случайно бе извън делтата, то армията щеше да бъде и там.

Кяо и Нолан търсеха какъвто и да било начин да заходят от юг след края на пътя. Когато слязоха, за да се изпикаят, видяха от страничен път, заграден от триметрови храсти и килнати дървета, да изпълзява автоколона. Пътят бе само малко по-широк от колите. Начело се движеше сив джип със затъмнени стъкла, набучен с антени и мачо-приспособления. Следваха го трите основни превозвача, натоварени с кафяви контейнери, носещи олющената емблема „K Line “ на ръждясалите си странични капаци. Машините ускориха и след малко ревът им заглъхна в далечината.

Нолан реши да послуша интуицията си и каза:

– Я тръгни по този път.

След около половин километър бяха отново в солните тресавища, сред които се различаваха очертанията на изоставени оризища. След още километър и половина стигнаха до дълбоко разорана кална отбивка с караулка и портал на осемдесет метра навътре. От двете й страни започваше триметрова ограда от телена мрежа. Кяо вкара хюндая в калта за около петдесет метра. Докато приближаваха караулката, Нолан забеляза спиралите от бодлива тел на върха на оградата. Надписите „Охраняема зона“ на английски и – както можеше да се предположи – на бирмански бяха допълнително илюстрирани от силуети на нападащи кучета и въоръжени мъже.

– О, боже... международният език на страха – каза Нолан. – Немски овчарки и автомати.

Мършавият Кяо не каза нищо, съсредоточен върху това да прекара подскачащата соната през коловозите. Когато наближиха на двайсетина метра, от караулката излязоха двама мъже и някак небрежно насочиха към тях оръжията си. Кяо закова на място.

– Свали прозорците, Кяо. Не слизай. – Нолан знаеше правилата от шестте прекарани в Ирак месеца в края на 2006 и началото на 2007 година.

Войниците бяха със зелено-кафяви маскировъчни униформи без отличителни знаци. Тръгнаха към тях, после единият спря, а другият продължи под ъгъл, за да може да ги държи под прицел. Каквито и да бяха тези оръжия с къси цеви, със сигурност не бяха AK-47.

– Кяо, тези хора ми изглеждат доста сериозни. Превеждай ми, ако не говорят английски.

– Д-д-да, сър – изграчи Кяо. Ужасът бе добавил поне десетина години към набръчканото му лице.

Първият войник спря на две крачки от вратата на Нолан, насочил висящия на ремък автомат през отворения прозорец. Пръстът му беше на спусъка. Нолан забеляза специалните кожени ръкавици с половин пръсти, така предпочитани от Специалните сили. Стрелец-1 се усмихна широко зад огледалните си слънчеви очила. Вдигна другата си ръка и отхапа от наполовина обеления плод с големина на бейзболна топка, който държеше.

– Говориш ли английски? Искаме да излезем на платената магистрала Янгон–Чаунгта – попита Нолан с глас, който прозвуча по-спокойно, отколкото той се чувстваше.

– Няма път тук – бе отговорът. Ново отгризване, гримаса и изплюване на белезникава маса. После войникът хвана с лявата си ръка ложата на оръжието и посочи с цевта. – Изчезвайте.

Без да чака подкана, Кяо включи на задна скорост, завъртя колелата, докато захванат почва, и с подскачане по неравностите направи маневра за обръщане.

Нолан прибра ръцете си и се изви на седалката, за да продължи да наблюдава неподвижния Стрелец-1. Охранителят вече не се усмихваше, а оръжието му оставаше все така небрежно насочено към тях, докато бяха пред очите му. Нолан записа текущите им координати в джипиеса и каза:

– Кяо, завой тук наляво и продължавай, без да спираш.

Изминаха около три километра през хълмистия пейзаж – висока трева, ниски прашни дървета и зловонна вода, из която водоплаващи птици търсеха храна. От време на време еднообразният път минаваше покрай единични коптори – повече заслони, отколкото жилища. Мили беше права – оризът не бе подходяща култура за този район на гигантската делта на Иравади. А липсата на ориз означаваше липса на население. Но в такъв случай какъв беше смисълът да се поддържа караулка, професионална войска и защитена с бодлива тел ограда, охраняваща пътен обект в пустинна част на делтата? Нещо не беше наред.

Водещият ги на югозапад курс постепенно ги отдалечи от джипиес координатите на петното на Мили. Кяо караше достатъчно бързо, за да подскачат през петдесетина метра, рискувайки да счупят ос или да пробият резервоара за гориво.

– По-бавно, Кяо. Зад нас няма никого. – Подминаха нова тясна отбивка, водеща на север. – Стоп! Завий тук и карай бавно. Не искам да вдигаме никакъв шум.

Кяо забави до около 25 км/ч. След около километър пътят свърши в основата на хълмче. Джипиесът показваше, че им остава още километър и половина до маркираното на сателитната снимка място.

Нолан се напръска с препарат срещу насекоми и изпи над половината от голяма бутилка вода. Кяо направи обратен завой, за да е готов за тръгване. Нолан претегли в съзнанието си професионалния си дълг срещу здравия разум. Положената клетва да отстоява Конституцията. Добрите хора, с които бе служил рамо до рамо през поне половината от живота си. Неудовлетвореността да не прави нищо смислено през последната година и половина. Желанието да впечатли Мили, жизнерадостната млада калифорнийка, която говореше така гладко бирмански и толкова страстно желаеше да пробие в тайните служби. Всичко това накуп срещу перспективата да бъде застрелян, докато разследва нещо, което изобщо не му беше работа. Онова, което трябваше да направи, бе да се върне в Рангун, да внесе доклада си, когато се прибере в Сингапур, и да остави хората на Матюс да проверят следващата седмица за какво става дума тук. И без това съвсем скоро му предстоеше да духа свещи по повод 55-ия си рожден ден и пенсионирането си заедно.

От друга страна... през целия си живот беше мотивиран да решава задачи. Беше разбивал неразбиваеми шифри, беше създавал неуловими компютърни червеи и беше преодолявал почти всяко професионално предизвикателство. Фантомният път, въоръжените пазачи и изчезналият самолет просто молеха за отговори.

– Как би постъпил Боб Нолан? – тихо попита той себе си. Онзи Нолан, когото по-младите му колеги обожаваха. Беше мъж, на когото можеха да разчитат, водач. Той бе дефинирал основния замисъл на операция „Олимпийски игри“ и лично бе убедил шефовете на Мосад и ЦРУ, че той е изпълним. Резултатът бе „Стъкснет“ – гениалният зъл компютърен червей, унищожил осемстотин ирански центрофуги за обогатяване на уран 235 и бе върнал с три години назад програмата им за създаване на собствена бомба. „Стъкснет“ бе спечелил на Нолан официална благодарност с вписване в личното досие и му бе донесъл прехвърляне в Сингапур, където съпругата му така страстно желаеше да живее. Или другият анти-Нолан, онзи Боб, който едва не бе сложил край на брака си заради катастрофална служебна връзка, последвана година по-късно от смъртта на Прентис Дюпре след напълно платонична, но двойно по-опасна каша, която едва не бе прекратила кариерата му. Та кой беше зад слънчевите очила и под рибарското кепе с дълга козирка: експертът с трийсет и три години в ролята на възродител на новото ЦРУ – разбивач на кодове, експерт по киберзащита, компетентен агент, владеещ средствата за електронно проследяване, или влачещият се по течението възложител на хакерски задачи от последната година?

– Е, понякога трябва да си на нивото на имиджа си от пресата – промърмори той примирено. Кяо го изгледа озадачено и Нолан му обясни: – Ще отида да погледна. Ще ми отнеме поне два часа, така че стой тук и си почини. Има ли телефонът ти обхват?

Кяо поклати глава отрицателно.

Нолан маркира местоположението им в джипиеса и тръгна по склона през високата до коляно трева, под която се криеха разкъсващи обувките остри камъни. Влажната почва миришеше неприятно и по голяма част от нея се виждаха издайнически блестящи бели петна от сол. Това правеше очевидно защо тук не вирее почти нищо за ядене.

Нолан не бе излизал в мисия на терен – дори на тренировка – от курса по оцеляване в трудни условия в Харви Пойнт, Северна Каролина, през далечната 1982-ра. Тогава беше обикновен фукльо, новопръкнал се от класните стаи на Камп Пиъри, Вирджиния, или по-просто казано Фермата. С бегъл спомен за основните техники той комбинира патешко ходене, спринтиране, превит на две, и пълзене по земята в опит да избегне засичане. Усещаше, че би изглеждал нелепо за всеки, който в момента стои в мочурищата, и се надяваше никой да не го следи през мерника на прицела. Обувките, коленете и ръцете му бяха кални и воняха на метан.

Извади бинокъла си и се огледа през него. Нищо не помръдваше освен някаква отчаяно кръжаща хищна птица.

– Дано не си лешояд – измърмори Нолан.

Насекомите бяха като озверели, въпреки обилното напръскване с репелента. Повече го безпокояха плъховете, пресичащите пътя му жаби и двете черни кобри, с които му се налагаше да споделя долчинката.

Слънцето висеше над главата му все така безмилостно, макар да минаваше четири следобед. Нолан бе щастлив, че има шапка, и бе ядосан, че е забравил слънцезащитния крем. Както повечето китайки от сой, за жена му Шао Ин слънчевият тен означаваше бедност. Когато се прибереше у дома червен като рак, щеше да му трие сол на главата. Усмихна се, като се сети за жена си – Джоани Шао Ин можеше да натяква, но имаше добро сърце.

Изруга острите стръкове на тревата, паразитите, жегата, болящите го бедра, колене и лакти. Но когато стигна до върха на последното възвишение, дискомфортът му се изпари. На двеста метра надолу се виждаше триметровата ограда с бодлива тел, която отиваше в двете посоки, докъдето му виждаха очите. От другата страна на оградата, на не повече от осемдесет метра, имаше асфалтиран път. Този обект явно беше много скъп.

– По дяволите, трябваше да взема фотоапарат с телеобектив – каза той на глас.

Извади бинокъла и огледа пътя. Това за платената магистрала Янгун–Чаунгта беше измислица. Пред очите му беше не път, а самолетна писта. Шестте ленти бяха положени една до друга без разделяща мантинела, а просто двойна непрекъсната жълта линия по средата без никакви пътни знаци. Всичката растителност на петдесет метра от двете страни на измисления път беше изгорена.

Нямаше никакви признаци на живот. Напред по пистата, на още сто и петдесет метра, се намираше обектът, толкова запленил Мили. Едноетажният навес от ръждясала ламарина, покрит с камуфлажна мрежа на трийсетина метра встрани от предполагаемия път, не отговаряше на стандартите на Министерството на пътищата.

Той направи няколко снимки с фотоапарата на телефона си, но знаеше, че ще се окажат прекалено размити, за да има някаква полза от тях. Слънцето залязваше. Тръгна по обратния път, без да прави повече опит да се крие, както на идване: разчиташе на спускащия се здрач. Искаше да се прибере в града.

След четирийсет минути бе почти там, откъдето бе тръгнал. Докато слизаше по последния склон сред високата трева, видя среднощносинята служебна соната, блокирана от масивен гористозелен „Кадилак Ескалейд“ . Кяо беше на колене пред хюндая с наведена глава и ръце на слабините. След малко шофьорът му се превъртя и се загърчи по гръб.

– Мамка му! – възкликна Нолан. Веднага позна зелено-кафявата униформа и стойката. От това разстояние военният изглеждаше също като американските войници в Ирак, които го бяха защитавали с телата си, докато той бе свързвал подслушвателни устройства към телефонните кутии. Нолан автоматично вдигна ръце миг по-късно, когато в периферното му зрение отляво отзад изникна втори униформен, въоръжен с тактическо оръжие. Един господ знае от колко време Стрелец-2 го бе следил. Този път Нолан се вгледа по-добре. Тези оръжия бяха същите като на рейнджърите във Фалуджа. Дори жилетката за окачване на оръжията изглеждаше идентична.

Докато Нолан изминаваше последните десетина метра до колата им, Кяо се изправи. Залиташе. Стрелец-1 веднага излая:

– На колене! Ръцете на тила!

Невидим до този момент трети се размърда на задната седалка на джипа. Слезе, изправи се и затвори вратата на колата, без да се обръща към тях. Беше с тъмносиня риза и черна бейзболна шапка. Широкоплещест, но доста под високия метър и осемдесет и пет Нолан. Мъжът се обърна и се видя, че е възрастен представител на бялата раса. Пристъпи напред към двамата си пленници, без да изпуска Нолан от очи.

Нолан не изчака подкана – коленичи до Кяо и сплете пръсти на тила си. „Край на карго-панталоните ми“, мина му през ума, докато гледаше оръфаните си колене.

Погледна нагоре към мъжа с бейзболната шапка. Огледалните слънчеви очила, обхващащи лицето му до слепоочията, заслоняваха набръчкано, потъмняло от слънцето лице, обрамчено от оредяла бяла коса.

Шефът изръмжа през дебелите си устни:

– Иди там. – И посочи капака на хюндая. Нолан – отчете американския акцент – се подчини и зачака следващите заповеди. Враждебно настроеният мъж проговори отново: – Окей, приятел. Шофьорът ти вече ни каза, че си от американското посолство. Чий го дириш тук?

Нолан беше разпознал гласа. И... лицето.

– Роб? Робин Телър? Аз съм Нолан... Боб Нолан. Банкок, 1985-а. ЦРУ.

– Не те познавам. И нямам представа кой е Телър. Така че забрави за голямото приятелство с мен или след минута ще копаете собствените си гробове.

Нолан разбра, че вече трябва да се моли за живота им.

– Роб, аз съм Боб Нолан от отдела за контраразузнаване в Банкок. Работехме с Нед Уиндам, Франк Каултър и с теб по разчистването в „Дъбъл Лама Трейдинг“ през 1985-а. Тогава ти донесох паспорта, с който се измъкна.

Робин Телър беше може би най-лошият пример за американски военен, който Нолан бе виждал. След провала с „Дъбъл Лама Трейдинг“ през 1985-а изпълнителният директор Телър бе свикал заседание на борда на директорите и бе казал на подчинените си директори, че ако някой от тях някога проговори пред когото и да било, ще убие съпругите им пред очите им. Телър беше страховит бивш рейнджър от Виетнам със специализация в наказателните операции срещу антиправителствени формирования. Обогатяваше гардероба си с гердани от човешки уши.

– Свали си очилата и шапката, но си дръж ръцете на тила. – След пауза, през която Нолан се състари с пет години, последва: – Проклет да съм! Шибаният Боб Нолан!

– Да, да, аз съм, Роб. Пенсионирам се в края на март след почти трийсет и три години работа. Така че... моля те, пусни ни да си ходим.

Никой от пазачите не реагира на затоплянето в отношенията им: оръжията им си останаха насочени право към тях.

– И още си зад бюро, използваш ШЕУ и слушаш нощем късовълновия си приемник?

– Точно така, Роб. Всъщност дойдох в Бирма на предпенсионен отпуск, за да се видя с един приятел. И се съгласих да отскоча дотук, за да направя услуга на ДЦ-то ...

– Лойд Матюс? Този некомпетентен гъзоблизец? Че той не може да пласира курва на кредит в затвор. Защо те е изпратил в тия шибани тресавища?

– Изглеждаше като по-лесно от това да се промъкна в провинция Шан и да свърша с набучена на копие глава. Роб, търсим MH370 – малайзийски самолет, изчезнал снощи към полунощ. Някакви ебалници в Лангли решили, че може да е кацнал в Шан или Качин. Какво да ти кажа, убивам си следобеда, като правя услуга на Матюс.

– Дай да ти видя портфейла. – Нолан се подчини и Телър провери името му. Погледна Нолан отново и каза: – Мислиш си, че разбираш, но си глупак. Роб Телър вече го няма. Аз съм Джей Тофър. Живея тук отдавна и отговарям за охраната на имението на покойния Кун Са. Това, което трябва да направиш, е да се махнеш по дяволите оттук и никога да не се връщаш. Не знам какво си мислиш, че си видял, но това е само зарязан строеж на тъп проект за платена магистрала. Почнахме го по евтиния начин, но безплатната работна ръка свърши и спряхме. Край... Финито. Ясен ли съм?

– Пределно, господин Тофър.

– Хубаво. Ако отново ви сгащя тук с... – той погледна към шофьора на Нолан – господин Напикани гащи, или ако някой от посолството някога реши да ни посети, ще приема предизвикателството лично. – Телър пак прегледа паспорта на Нолан. – Имаш ли деца?

– Да, Роб.... ъ-ъ, и Джей... дъщеря и син.

– Аха. Да, ето ги... Красиви деца. Поздравления. И жена ти си я бива. Ако някога отново видя някой от хората на Матюс или теб самия, ще ти пратя с колет парчета от семейството ти. Дайте ми сега мобилните си телефони и джипиеса.

Нолан и Кяо се подчиниха. Телър беше извадил три снимки от паспорта на Нолан и многозначително ги прибра в джоба на ризата си. След като свърши с портфейла, го хвърли на капака на хюндая и подхвърли ключовете за колата на Кяо. Ключовете се удариха в гърдите му и паднаха на земята. Нолан прие това като разрешение да свали ръцете си.

Един от главорезите стартира ескалейда, а Телър и другият се качиха в него. Нолан и Кяо останаха неподвижни, докато зеленото чудовище не се скри от погледите им.

Вижте също