Наръчник по саморъчни убийства

Наръчник по саморъчни убийства

ISBN/Кат. №: 9786192200114

13.95 лв 12.56 лв
Вие спестявате 1.39 лв

В наличност

Издателство: Лексикон
Размери: 14 х 21
Тегло: 170 гр.
  • Страници: 144
  • Корици: меки
  • Език: български
  • Година на издаване: 2017

"Насилието - тъмната страна на  човешката същност. Насилието - причиняването на болка, събуждането на страха, освобождаването на гнева. Тази книга е неистов вик за справедливост. Жената винаги е жертва. Жената е безпомощна. Жената може дълго да страда. Така ли е? Има ли граница, която насилието не трябва да прекрачва? Един отрязък време от живота на жертвата. Десетки въпроси без правилен отговор. Едно е ясно: имаме тъмна страна. Страхът е нашата движеща сила, а гневът е приспивната песен на справедливостта. Тази книга е забранена в затворническите библиотеки. Тя е наръчник по отмъщение."

Мария Станкова

За информация :


   

Наръчник по саморъчни убийства. Мария Станкова. Откъс:

Първа глава

 

Есен е, значи е следобед. Есените започват следобед. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрестанно слънцестоене и се приготвя за зимата. Зимата е вечна привечер. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

След като разпределям старателно сезоните, мога да се ориентирам във времето. Моето време. Ето, денят угасва, значи есента си отива и наближава осемнадесетият час, а с него и зимата. Още една зима в денонощието.

Пуша. Не мога винаги да пуша. Когато мъжът си е вкъщи, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност, принадлежа на всеки, освен на себе си. Душата на омъжените жени прилича на холандско сирене. Тялото на омъжените жени - нива на баир. Чувам как собственикът върви и псува тази крива нива. Нивите на баир изискват усилия. Всеки мрази усилията. И кривата нива се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни.

Поглеждам пожълтелия часовник. Забравям, че съм човек. Забравям всичко на този свят. Гледам хипнотизирано времето и получавам заповед за действие. Време, заповед, клонинг. Аз съм от времето на клонингите. Нещо ме задейства. Нещо събира смелост цели три години и сега ме командва със строг глас. Моят строг глас!

Случва се машините да се развалят. Хората също се развалят. Дали само женените хора се повреждат? Събрали се един мъж и една жена, опитали се на вкус, харесали се и единият изял другият? Ако не успее да го изяде - поврежда го?... Аз съм повредена, омъжена, спуквана от вечерно-зимни побоища жена. Жена ли съм?

Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и гледам огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат право да гледат рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега виждам черно - бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка.

Сега съм в очакване на черното. Сега съм скована от ужас. Сега седя в кухнята, пуша и се гледам отстрани. Сега съм аз и не съм аз.

 

Стоя в средата на тази кухня, подобна на хилядите еднакви кухни и двете оголени жици в ръцете ми лепнат. Знам как изглеждам отстрани. Приличам на огромна пъпчива жаба, застинала в ужаса на очакването. Влажните жици пулсират и се свиват. Жабешките езици се изстрелват и прибират в розовите си усти за част от секундата. Искрено се надявам полепналите мухи изобщо да не разбират какво им се е случило. Надявам се... Всеки има право да умре щастлив или поне неподозиращ. Той ще умре неподозиращ. Искрено се надявам... Убеждавам се в това, за да не се откажа; да се успокоя, да си дам смелост. Не трябва да се отказвам точно сега! Направих толкова много. Придобих някакъв цвят, дори се виждам от време на време в огледалото...

Нещо стана с живота ми. Нещо се обърна. Нося халка на пръста си като маркирано пиле. Дрехите ми се износват от стоене по закачалките в гардероба. Омаляват ми, защото искам да съм малка... или подпухвам, позеленявам и точно в шест часа вечерта ще се пръсна. Знам ли? На какво ще замирише? Дали няма да се разнесе зловоние?

От три години се питам къде съм. Къде се помещавам? Само нощем мога да държа очите си затворени. Винаги нощем пред очите ми се явява образ на дърво. Короната е здраво закрепена в земята, корените се стремят право нагоре. Катеря се по дървото и търся главния корен. Краката ми се заплитат в разни разклонения. Вместо главен корен, виждам короната на ново дърво и започвам да изпадам в паника. Господи, как може човек да се изкатери по дърво, което е обърнато с клоните надолу! Колкото повече се въртя около този въпрос, толкова повече се паникьосвам. Започвам да се потя. Сърцето ми се разхлопва от страх. Изстивам, душа се, коремът ми се свива от очакване на ужаса, а то било толкова просто. Трябва само да се обърна с главата надолу и не да се качвам по дървото, а да слизам в посока към небето... правя го от месеци. Слизам по наредените едно след друго дървета и вече съм към края на Млечния път. Още много малко и ще изляза от Галактиката. Още много малко...

Не мога да си обясня толкова неща. Как може нещо да е много и същевременно малко? Как може всичко това да се случи точно на мене? И къде, по дяволите, е принцът, който ми беше обещан, заедно с многото щастие и другите добри пожелания? Къде са?

Отмъщение и справедливост - може би точно това е същността на същностите, но аз не знам. Съвсем обикновена съм, глупава, страхлива, огромните количества адреналин, които отделям, предизвикват потене. Мириша на страх, мириша на животински ужас. Слабостта ми е видима. Приличам на жертва, както и да ме погледне човек. Жертва съм в профил, анфас, жертва съм дори в гръб, всякак. Погледът ми става безумен и спирам да съществувам. Жертвите понякога са непредвидими. Страхът е могъща сила. Страхът е примамка. Той прави от обикновения страхливец обикновен герой, от безмозъчната твар - човек, от убийството - нещастен случай... Аз съм страхът. Нещастният случай може да се подреди. Всичко може да се подреди, когато див страх диша във врата ти, а жаждата да оцелееш те е подпряла в гърба... Как е странно - всичко става зад гърба ни. Обаче трябва да оцелея! Трябва.

При мене вещите оживяват. Имат гласове, очи, дишат, говорят на всякакви теми... Всъщност отговарят ми когато ги питам нещо. Дядо говореше с лястовичките. Помня. Всяка пролет му разказват една и съща история за Африка, за пътуването, за синьото синьо на морето. Той пък ги убеждава да свият гнездо на нашия балкон и те му се доверяват. Той ме научи. Сега мога да говоря с всички без преводач. Дядо го няма. Лястовиците ги няма. На балкона не е останало нито едно лястовиче гнездо... Между панелните блокове се срещам само с врани, врабчета, диви гълъби и гугутки, но с тях не е интересно. Имат еснафски разбирания и битови проблеми, нямат естествена среда и са изпростели. То е от еднаквите блокове, населени с еднакви хора. Дали птиците умират от естествена смърт? Виждала съм убито врабче, не съм виждала стар гълъб. Преди да стана омъжена, живеех в непрекъснати приключения. Ходим с дядо по улиците, а паветата надничат отдолу, под роклята ми. Обувките ме хапят по краката, за да вървя по-бързо. Давя се в плиткото, защото "нагоре" и "надолу" са си разменили местата, но дядо е до мене и винаги ме изважда. Пчелите ме преследват, щом усетят, че съм в цветно настроение, но винаги има някой, който ще ми помогне да оцелея. Преди имаше приключение и оцеляване. Сега е само оцеляването.

Сега съм сама. Няма кой да извади пясъка от очите ми, трябва сама да се вдигам когато падна, налага се и носната кърпа сама да си подам, за да си избърша носа след голямо реване. Дали изобщо виждаш, Господи, колко съм сама? Обаче трябва да оцелея. Трябва.

Остават ме сама вкъщи за няколко минути и аз се напишквам от ужас, защото не мога да стигна дръжката на вратата. Мразя да съм затворена и сама.

Сега съм заключена по цели дни. Мъжът се страхува да не избягам и заключва вратата. Аз бягам през балкона. Прескачам на съседния балкон. Високо е. Прескачам до перваза на стълбищния прозорец. Закрепвам се. Ритам. Чупя стъклото и тичам по стълбището надолу. Започвам да дишам едва след три преки. Мъжът ме причаква ден след ден, прибира ме обратно и заковава балконските врати. Край.

Пуша. Седя в кухнята, пуша и слушам точното време. Половин час преди осемнадесет започвам да влизам и излизам от тоалетната. Точно в шест вечерта ще бъда абсолютно безпомощна. Зная, че ще съм сама срещу изобретателното неизвестно, зная, че ще бъда наказана, зная, че мъжът мрази дори дишането ми. Не искам да се напикавам точно тогава. Не искам да ме боли, няма да викам, не бих се разплакала за нищо на този свят. Идва времето за страхуване. Неговото време. Той обича да гледа другите как се страхуват...

Наближава шест. Съзнанието ми заспива бавно, притиснато от страха. Подсъзнанието - бди. То предвидливо прибира сетивата, възприятията ми, лишава тялото от нерви. Нямам тяло, нямам нерви и не усещам приближаващата болка. Минути преди шест не съм аз. Когато болката се стовари върху мене, ефектът е като удар на пръчка по гладка вода. Децата обичат да удрят с ръчички водата. Нея не я боли. После децата плачат - болят ги ръцете. Почти е шест и аз съм вода. Преливам от стая в стая и застивам като вода в чаша до входната врата. Всеки ден, точно в определения час, трябва да съм до определената врата и да чакам. Такива са правилата за омъжените жени. Дали за всички? Докато чакам, пребледнявам, ставам прозрачна и всеки път се чудя как ме вижда, за да ме удари... Някои хора забелязват локвите по мокрите улици. Аз съм малка локва след пролетен дъжд и само лекото ръмене в душата ме набраздява, иначе съм незабележима.

Този път съм готова. Последна среща със страха. Моят страх е моята примамка...

Първата среща със страха е незабравима. Не го познаваш, той те спира на улицата и те улавя за ръката. И после, без да те предупреди, те вкарва в някакво свое измерение - в друго време. Не се разбирам с времето от дете. То винаги бърза за някъде. Аз не бързам. Изпреварваш ли времето, винаги става нещо лошо... На масата има попара с прясно мляко. Значи пак съм малка. Изяждам попарата и тръгвам за училище. Никой не ме изпраща. Близките не ми казват "Довиждане". Това не ме учудва. Тъмно е. Хората по улиците не ме поглеждат, но тъмното обяснява много неща. Стигам до прашното място с тополите и тогава усещам, че нещо не е наред. Водата от чешмата не тече. Застинала е. Дърветата се надвесват над мене. Имат много ръце с тънки и дълги пръсти. Опитват се да ме пощипят по дебелите бузи. Тъмно е и съм сама. Тичам към училище, дори забелязвам, че мъкна противната кожена чанта с едната дръжка. Тя успява да ме ритне по глезените, но не спирам да тичам, защото трябва да оцелея. Виждам главния вход и се втурвам към него. Там вече ме очакват. Розите, подредени в редици, се раздвижват и разпълзяват към мене, преплитат бодливи израстъци. Искат да ме прободат в сърцето, да ми бръкнат в окото. Телефончетата се вият неистово да докопат врата ми. Изобщо не искам да разбера какво става. Летя към спасителния циментов двор и се моля сутрешната гимнастика да не е започнала, защото ще ме накажат, на всичко отгоре, да марширувам сама след часовете. Не е започнала никаква гимнастика. Стоя сама в средата на огромен квадрат. Цветът му се променя от сиво към блатнокафяво. Иска да ме погълне. Памучните чорапи се свличат по краката и засилват усещането, че потъвам. Искам да викам, но гласът ми е останал назад. Крие се. Искам да бягам. Не мога да помръдна, сякаш съм вкаменена. През двора преминава улична котка с размери на тигър. Ходи спокойно и се оглежда. Пребледнявам, ставам прозрачна и тигърът не ме забелязва. Не ме ЗАБЕЛЯЗВА! Чувам тропането на стотици мравешки крака. Ще ме оглозгат гигантски мравки. Какво мога да очаквам повече? О, има какво! Образцово четириетажно училище, кръстено на името на геройски загинал партизанин, ме ГЛЕДА!

Толкова много очи! Цял отряд загинали партизани с черни очи без зеници. Ей сега всички очи ще се отворят с трясък, стъклата ще се разбият около мене и ще произнесат присъдата. Няма да е в моя полза. Знам си.

Отивай да спиш още един час, ма! Още от тъмно си хукнала на училище... Сякаш голям келепир... Гласът и мърморенето са на "лелчето". Щом я чуя, ми замирисва на хлор и клозети. Всичко си идва на мястото. Чувствам се глупаво и съм доволна. На връщане клатя чантата за едната дръжка напред-назад и я подритвам. Подхилвам се тъпо. Не съм сама. Не съм изоставена. Не съм се изгубила. Просто не съм попаднала в нужния час. Само човек, който познава добре страха, знае какво е облекчение. Прибирам се вкъщи, без дори да заседна в асансьора като друг път. Близките не ме забелязват. Те няма да разберат какво се случи. Откакто се роди брат ми, не ме разбират. Излизам на балкона. Градът е същия. Здрачът си отива и животът продължава да бъде прекрасно място. Само за мен.

Сега мога да преместя единия си крак. Стомахът спря да излива киселинните си сокове право в гърлото ми. Вече не ми се повръща.

Когато не мога да свърша нещо, имам навика да излизам от себе си и да се гледам отстрани. Така и правя. Изглеждам доста жалко. Бутвам се силно в гърба и тръгвам към контакта. Заставам до мивката и се дебна. Виждам как напъхвам жиците, свободния край навивам около една медна тръбичка на хладилника. Зная, че съм изключила бушоните, но въпреки това продължавам да се въртя и треперя. Толкова съм противна отстрани, че ми иде да си тегля един шут отзад. По ръцете ми се стича вода, долната ми челюст се тресе. Изобщо не приличам на убиец. Пак съм жертва отвсякъде. Кога ще свърши всичко това?

Трябва да вляза в банята, да пусна водата и да се залея с шампоан, за да не си личи страхът. И да не ме усети по миризмата. За последен път оглеждам кухнята. Масата - подредена. Ракията - в хладилника. Мивката - запушена, подът на кухнята - мокър. Дръжката на хладилника - мокра.

Включвам бушоните и влизам под душа. Сега може да стане шест часа. Може да е вечер и не ми пречи, че съм заключена. Вече е моето време. То не бърза за никъде. Стои и чака до хладилника-примамка. За първи път от три години няма да съм до вратата, когато злото се връща от работа. Няма да ме удари, преди да си съблече палтото. Няма да бъда там, когато отвори хладилника и няма да видя как електричеството прелива от едно тяло в друго. Няма да видя ужаса в очите. Няма да чуя дали вика и моли за милост. Може и да плаче? Дали ще има време да се страхува? Е, ще изтърва толкова много неща, но ще оцелея. Може все пак да надзърна. Не. Понякога си струва да изтървеш нещо особено в името на друго, по-особено. Мисля, че да си свободен е особено. Забравила съм. Имам намерение да си припомня.

Водата тече по тялото ми и ме топли. Обожавам топлата вода, толкова е ласкава и мека. Няма място, до което тя да се докосне и то да не оживее. В приказките топлата вода я наричат жива. Така е. Вървиш през девет планини, стигаш десета, минаваш десет царства, стигаш десето и тъкмо преди срещата с края на приказката - изворче топла вода. Потапяш се и ти олеква. Не ти пука нито за змея, нито за принцесата... Изобщо - оздравяваш. И тогава започваш да си задаваш въпроса: Какво, по дяволите, правя в тази приказка?

Глътка топла вода и часовникът отмерва точният час. Всеки момент ключът ще се превърти в бравата и събитията ще потекат като вода. Токът също тече като вода, но трябва да го включиш първо в мрежата. Електротехникът каза, повечето хора не разбирали, че умират, когато ги ударел ток. Не му вярвам особено. Той все пак е жив. Сапунисвам се за десети път. Довечера гърбът ще ме боли и кожата ще е опъната до пръсване, но кой ти гледа. Някои изобщо нямат да усещат кожата си. Майтап.

Зла съм. Дали ще ме разпитват? Непременно ще ме разпитват, но аз мога да лъжа безпогрешно. На всичко отгоре помня какво съм лъгала. Той ме принуди...

Оставям подвижната си част да излезе от банята и да направи последна проверка. Тя е сигурна, че всичко е наред. Аз й вярвам. Много е наблюдателна. Господи, докога ще кисна в тази баня? Ще свърши шампоанът. Съседите се прибират. Те винаги се прибират така. Всички знаят, че те се прибират. Работят заедно. Денонощно са заедно. Ужас! Тя точно пред вратата казва какво ще готви за вечеря. Струва ми се, че ядат непрекъснато. Поне той винаги дъвче. Нямат деца, но не е от това. Просто са като всички други. Ако имаха деца, децата им щяха да дъвчат непрекъснато. Асансьорът спря на нашия етаж. Ключът драска в ключалката. Сега ще отключи! Още шампоан. Дали няма да ми окапе косата? ШАМПОАН! Много пяна, бързо! Пяна! От пяната не се вижда нищо. Чува се.

Кучко неблагодарна, защо не си на място? Защо не посрещаш господаря? Донесъл съм ти кученце...

Не чувам добре. Сапун имам и в ушите. Но гадното копеле наистина ми е донесло кученце. Скапанякът, който изхвърли котето ми от петия етаж, ми е донесъл куче, за да го обеси над леглото? Не. Той няма да обеси никого вече. мъртвите не могат да измъчват. Мъртвите са безвредни.

Неподвижната ми част, залята в тонове пяна, изтича от банята. Наистина ми е донесъл куче. Симпатично е. Само да не го остави на пода в кухнята. Остави го. Чувам гласа си да обяснява, че животното трябва да бъде изкъпано. Очите ми смъдят от сапуна и непредвидената ситуация. Започвам да треперя. Кучето в ръцете ми скимти. Става ми истерично. Изведнъж той се сеща, че не може да гледа дебелото ми тяло. Благодаря ти, Господи! Ние с кучето се гмуркаме в спасителната баня. Влизам под душа и отмивам сапуна. Много вода! Много жива вода! Много голямо облекчение. Кученцето е изплашено до смърт. И аз съм така. Банята е с бели плочки, също като в болница. Чувам, че крещи от кухнята нещо за салатата, за майка ми, за целия ми род и ме напушва истеричен смях. Не мога да спра душа. Ще се задуша от кикотене. Вика ме. Заповядва да се явя. Текат ми сълзи от смях. Пита ме нещо. Отговарям с мучене. Пита къде е ракията. Не мога да отговоря. Поглеждам през малкото прозорче на кухненската врата. От мене потича топла вода. Не. Кучето се изпишка до крака ми. Продължава да псува. До хладилника е. Не мога да гледам! Сърцето ми ще се пръсне. Мозъкът се е сгърчил и в главата ми остава прекалено много празно място. Нещо бучи вътре. Посяга. Ще вляза... Не-е-е-е!

Искам да изкрещя, но гласът ми е в банята и стои под душа. Зная, че днес няма да дойде. Всичко видях!

Трябва да завъртя бушоните!

Всичко видях!

Трябва да махна жиците от контакта!

Не мога да прескоча това тяло!

Видях. Ще припадна. Трябва да бързам. Смрачава се.

Ами ако ме хване за крака, докато го прескачам? Той е подъл. Може да се преструва на умрял... Може токът да не го лови? Ако скочи и се изхили в лицето ми? И това куче не спира да скимти...

Господи, какво направих, Господи!

Трябва да отпуша мивката!

Майко, Таньо, Цанке, какво стана... Това ли исках?...Стани бе, глупако, това беше наказателна шегичка... Не съм искала да изглеждаш така... извит като волтова дъга на пода... По ръцете му са накацали червени пеперуди... Къде да сложа жиците?...

Ще изхвърля това куче. Бързай! Бързай! Какви ги говоря. Жиците - при жиците. Бушоните, лампите. Помощ! Помощ! Помощ! Гласът ми е застинал пред огледалото в банята и се бръсне под мишниците. Хуквам към входната врата и... Тя е отворена! Отворена!

ПОМОЩ!

Вижте също