Преди да станем твои

Преди да станем твои

ISBN/Кат. №: 9789546557742

17.99 лв 15.29 лв
Вие спестявате 2.70 лв

В наличност

Издателство: Бард
Размери: 13 х 20
Тегло: 320 гр.
  • Страници: 432
  • Корици: меки
  • Език: български
  • Година на издаване: юли 2017

Забележителен роман, вдъхновен от истинска история!


Две семейства, разделени от поколения, завинаги са променени от разтърсваща несправедливост в този забележителен роман, вдъхновен от истинска история.

Мемфис, 1939 г. Дванайсетгодишната Рил Фос и по-малките й сестри и братче живеят живот като в приказка в плаващ дом по река Мисисипи. В една бурна нощ баща им трябва да откара майка им в родилното. Рил е оставена да пази малките. В лодката нахлуват непознати и ги отвеждат в дом за сираци. Обещават, че скоро ще ги върнат на родителите им. Ала те разбират, че истината е много по-страшна. В нечовешките условия в дома Рил се опитва да опази сестрите и брат си с цената на жесток тормоз.

В наши дни, Ейкън, Южна Каролина. Ейвъри Стафорд е израснала в лукс и привилегии. Изградила е кариера на федерален прокурор, а скоро я очаква и сватба. Но неудобни тайни за семейството изникват внезапно по случаен повод и ще доведат до срив и изкупление...

За информация :


   

Преди да станем твои. Лиса Уингейт

Красиви бебета, грозни бебета; будни бебета, тъпи бебета; здрави бебета, бебета с недъзи; бебета със сини очи, с кафяви, с черни; със златни коси, с черни, с къдрави и прави; слабички бебета, пълни бебета; бебета на по три дни, на по три месеца или години и всякаква възраст между тях; бебета с богата семейна история и бебета без минало; бебета без възраст, име и свидетелство за раждане; никому непознати дечица, изоставени в улички или захвърлени в контейнери за смет...

Бебетата момиченца са по-женствени, по-привлекателни. Те умеят сами да се рекламират, знаят инстинктивно как да се представят... Жени и силни мъже полудяват, влюбват се в тях и искат да ги вземат на мига.

Из статията

„Пазар за бебета“,

„Сатърдей Ивнинг Пост“,

февруари 1930 г.

 

 

 

 

 

 

 

Въведение

Балтимор, Мериленд,

3 август 1939 г.

Историята ми започва в една гореща августовска нощ, на място, което никога няма да видя. Стаята оживява единствено във въображението ми. В повечето дни, когато извиквам представата си за нея, тя изглежда просторна. Стените са бели, чисти, спалното бельо е колосано, шумоли като паднало листо. Частният апартамент е снабден с най-хубавото от всичко. Поривите на вятъра навън са уморени, цикадите припяват откъм високите дървета, зелените им скривалища са точно пред прозореца. Мрежите против комари хлътват навътре, докато вентилаторът на тавана бръмчи и разпилява влажния въздух, който няма желание да помръдне сам.

Нахлува аромат на бор и се разнасят писъците на жена, докато медицинските сестри я придържат към леглото. По тялото й избиват капки пот, стичат се по лицето, раменете и краката. Щеше да остане ужасена, ако осъзнаваше какво се случва.

Красива е. Нежна, крехка душа. Не е от онези, които нарочно биха предизвикали катастрофално разбулване на тайната, която се заплита точно в този момент. През дългите години от живота си научих, че повечето хора се стараят да преживяват колкото е възможно по-добре. Те нямат намерение да наранят никого. То е просто вторичен продукт в борбата за оцеляване.

Вината не е нейна, не е виновна за онова, което се случва след този сетен, окончателен, болезнен напън. Тя дава живот на възможно най-желаното същество. Безмълвна плът изскача напред – малко русо момиченце, красиво като кукличка, ала посиняло и неподвижно.

Жената няма как да разбере съдбата на детето си, а дори да има, до утре лекарствата ще превърнат спомена в мъгляви проблясъци. Тя престава да се мята и се оставя на сумрака на съня, унесена от дозите морфин и скополамин, дадени й, за да се пребори с болката.

За да се освободи от всичко. И така и ще стане.

Води се изпълнен със съчувствие разговор, докато лекарите зашиват, а сестрите почистват.

– Толкова е тъжно, когато става така. Не е редно новият живот да не поеме дори глътка въздух.

– Понякога се питаш защо..., след като детето е толкова желано...

Мятат покривало. Затварят малките очички. Те никога няма да прогледнат.

Жената чува, но не разбира. Всичко й се изплъзва. Сякаш се опитва да улови течението, а то изтича през стиснатите й пръсти и най-сетне тя му се оставя да я понесе.

Наблизо чака мъж, вероятно в коридора, точно пред вратата. Внушителен е, представителен. Не е свикнал да се чувства толкова безпомощен. Днес е трябвало да стане дядо.

Тръпката на очакване е стопена в болезнена мъка.

– Господине, искрено съжалявам – започва лекарят, когато излиза от родилната зала. – Уверявам ви, че направихме всичко възможно да облекчим родилните мъки на дъщеря ви и да спасим бебето. Разбирам колко ви е трудно. Моля ви, поднесете съболезнованията ни на бащата на бебето, когато успеете да се свържете с него зад океана. След толкова много разочарования, сигурно семейството ви е било изпълнено с надежда.

– Тя ще може ли да има други деца?

– Не е препоръчително.

– Това ще я съсипе окончателно. Също и майка й, когато научи. Кристин е единственото ни дете. Топуркането на малки крачета..., началото на ново поколение...

– Разбирам, господине.

– А какви са рисковете, ако тя все пак...

– Животът й. Освен това е много малко вероятно дъщеря ви да износи до термин друго дете. Ако все пак опита, резултатът може да бъде...

– Разбирам.

Лекарят отпуска ръка на рамото на съсипания човек или поне така става в представите ми. Погледите им се срещат.

Лекарят поглежда през рамо, за да се увери, че сестрите не чуват.

– Господине, позволете да ви предложа нещо – започва тихо и много сериозно той. – Има една жена в Мемфис...

 

 

 

 

 

1.

Ейвъри Стафорд

Ейкън, Южна Каролина, в днешни дни

Поемам си дъх, изтеглям се към ръба на седалката и изпъвам сакото, когато лимузината спира плавно на нажежения асфалт. До тротоара са наспирали новинарски ванове и подчертават значението на тазсутрешната, уж безлична среща.

Нито една минута от този ден няма да бъде оставена на случайността. Изминалите два месеца в Южна Каролина трябваше да потвърдят, че подробностите са верни – да очертаят изводите, но така, че единствено да намекват, без нищо повече.

Окончателни твърдения не трябва да се правят.

Все още не.

Няма да се правят още дълго, стига да стане моето.

Ще ми се да забравя защо съм се прибрала у дома, но дори фактът, че баща ми нито чете бележките си, нито проверява брифинга от Лесли – безобразно експедитивната му прессекретарка, е явно напомняне. Няма начин да избегнем врага, който се вози мълчаливо в автомобила заедно с нас. Тук е, на задната седалка, скрит в сив, шит по поръчка костюм, който виси малко свободно на широките рамене на татко.

Той гледа през прозореца, навел глава на една страна. Накарал е и помощниците си, и Лесли да седнат в друга кола.

– Добре ли си? – Пресягам се да перна дълъг рус косъм – мой – от седалката, за да не залепне на панталоните му, докато слиза. Ако мама беше тук, тя щеше да извади мини четка за почистване на дрехи, но тя е у дома и подготвя второто събитие за деня – семейната коледна снимка, която трябваше да бъде направена преди месеци..., в случай че състоянието на татко се влоши.

Той изпъва гръб, вдига високо глава. Заради статичното електричество, гъстата му сива коса е щръкнала. Иска ми се да я пригладя, но се въздържам. Това би нарушило протокола.

Мама може да е неразривно свързана с микроаспектите на живота ни като грижа за четки за дрехи и планиране на семейна коледна снимка през юли, затова пък татко е тъкмо обратното. Той е резервиран – остров на непоколебима мъжественост в дом, пълен с жени. Знам, че много обича мама, двете ми сестри и мен, но рядко го казва на глас. Също така знам, че съм му любимка, но също така съм и момичето, което го обърква най-много. Той е продукт на ера, когато жените учели в колеж, за да изкарат задължителната магистърска степен. Не е много сигурен какво да прави с дъщеря на трийсет, която е завършила първа по успех юридическото училище на Колумбийския университет и дори се наслаждава на свръхотговорностите в кабинета на американски прокурор.

Независимо от причината – може би, защото постовете на дъщеря перфекционист и дъщеря сладурана вече бяха заети, – аз съм открай време дъщерята умница. Обичах училището и вкъщи бяха единодушни, че ще бъда семейният факлоносец, който ще спаси честта на татко. Все си представях, че ще бъда по-голяма, когато се случи, и че ще бъда готова.

Сега гледам татко и си мисля: „Как е възможно да не го искаш, Ейвъри? Та той цял живот е работил за това! Колко поколения от семейство Стафорд са били на тази длъжност още от времето на Революцията, за бога?“. Семейството ни винаги се е държало здраво за статуса обществена служба. Татко не е изключение. След като завършил „Уест Пойнт“ и служил като авиатор в армията, по времето преди да се родя, той се заел да издигне семейното име с достойнство и решителност.

Разбира се, че го искаш, казвам си аз. Открай време го искаш. Просто не си очаквала да се случи, не и по този начин. Това е.

Тайно се надявам на най-добрия сценарий. Враговете ще бъдат сломени и на двата фронта – и на политическия, и на медицинския. Татко ще бъде излекуван благодарение на комбинация от операцията, която го изпрати вкъщи по време на лятната сесия на Конгреса, и от помпата за химиотерапия, която трябва да носи привързана към крака си на всеки три седмици. Преместването ми у дома, в Ейкън, ще се окаже временна мярка.

Ракът няма още дълго да бъде част от живота ни.

Той може да бъде сразен. Други хора са го постигали и ако някой е в състояние да се справи, то това е сенатор Уелс Стафорд.

Няма по-силен или по-добър човек от баща ми.

– Готова ли си? – пита той и изпъва костюма.

Залива ме облекчение, когато приглажда кичура, щръкнал като опашка на петел. Не съм готова да прекрача границата между дъщеря и болногледачка.

– Щом кажеш.

Готова съм да направя всичко за него, но се надявам да минат много години, преди да си разменим ролите на родител и дете. Отдавна знам колко му е трудно да взема решения вместо майка си.

Някога остроумната ми, забавна баба Джуди сега е просто сянка от някогашния си образ. Макар и да е болезнено, татко не може да обсъжда този въпрос с никого. Ако от медиите надушат, че сме я преместили в старчески дом, независимо че става въпрос за дом само за богати, в прекрасно имение на не повече от петнайсет километра оттук, направо ще ни разкъсат в политическо отношение. На фона на заформящия се скандал, свързан с поредица от смъртни случаи и насилие в домовете за възрастни – собственост на корпорации, политическите врагове на татко или щяха да изтъкнат, че единствено хора с пари могат да си позволят качествени грижи, или щяха да обвинят татко, че се е отървал от майка си, защото е безчувствен гадняр, който не се интересува от възрастните. Щяха да кажат, че спокойно си е затворил очите за нуждите на безпомощните, стига това да облагодетелства приятелите му и всички онези с принос за кампанията му.

Истината е, че в решението му по отношение на баба Джуди нямаше нищо политическо. Ние не сме по-различни от другите семейства. Всяко възможно решение е съпътствано от чувство на вина, наситено е с болка, белязано е от срам. Ние се чувстваме неудобно заради баба Джуди. Страхуваме се за нея. Мъчно ни е докъде ще я доведе жестокият срив към деменция. Преди да я преместим в старчески дом, баба бягаше от гледачката и от персонала вкъщи. Викаше такси и изчезваше за по цял ден, а накрая я откриваха в бизнес комплекс, където навремето се помещаваше любимият й мол. Беше истинска мистерия как успяваше да се справи, след като не помнеше имената ни.

Тази сутрин съм си сложила едно от любимите й бижута. Усещам го на китката си, докато слизам от лимузината. Преструвам се, че съм избрала гривната с водно конче в нейна чест, но всъщност то ми напомня безмълвно, че жените от семейство Стафорд вършат необходимото дори когато нямат желание за това. Мястото на тазсутрешното събитие ме кара да се чувствам неудобно. Не обичам старческите домове.

Просто ще се запозная с хората и ще ги поздравя, успокоявам се аз. От пресата са дошли, за да отразят събитието, не да задават въпроси. Ще си стиснем ръцете, ще направим обиколка в сградата, ще поостанем при обитателите, за да отпразнуваме рождения ден на жена, която навършва сто. Съпругът й е на деветдесет и една. Истинско геройство!

Коридорът вътре мирише така, сякаш някой е пуснал тризнаците на сестра ми с ароматизатори. Мирисът на изкуствен жасмин изпълва въздуха. Лесли вдишва, след това кима одобрително, докато ни следва заедно с фотограф и няколко стажанти. За това посещение сме без бодигардове. Няма съмнение, че са отишли отрано да подготвят нужното за форума в кметството днес следобед. През годините татко получаваше смъртни заплахи от разни екстремисти и представители на тайни организации, както и от откачалки, които твърдяха, че са снайперисти, биотерористи и похитители. Рядко приема сериозно подобни заплахи, за разлика от охраната.

Когато завиваме зад ъгъла, се натъкваме на директорката на дома и на два новинарски екипа с камери. Ние обикаляме, те снимат. Баща ми впряга целия си чар. Стиска ръцете на хората, позира за снимки, спира се, за да поговори с тях, навежда се над седналите в инвалидни колички и благодари на медицинските сестри за трудната и ангажираща работа, която вършат всеки ден.

Следвам го и правя същото. Непринуден възрастен господин с вълнена шапка флиртува с мен. С очарователен британски акцент ми казва, че имам красиви сини очи.

– Преди петдесет години щях да те омая да излезеш на среща с мен – шегува се той.

– Мисля, че вече го направихте – отвръщам аз и прихваме заедно.

Една от сестрите ме предупреждава, че господин Макморис е среброкос донжуан. Той намига на сестрата в потвърждение на думите й.

Докато вървим по коридорите към тържеството на столетницата, си давам сметка, че се забавлявам. Хората тук са доволни. Старческият дом не е луксозен като на баба Джуди, но по нищо не прилича на занемарените домове, които се споменават от ищците в скорошната поредица от съдебни дела. Малко вероятно е въпросните ищци да видят и стотинка, каквато и сума да определи съдът. Онези, които финансират старческите домове, използват вериги от холдингови компании и дружества фантоми, които безпроблемно ще фалират, само и само да не плащат обезщетения. Тъкмо затова разкриването на връзките между една от въпросните вериги и едни от най-старите приятели и най-крупни донори на баща ми носи такъв унищожителен потенциал. Баща ми е известна фигура, която гневната публика и политическите опоненти с лекота сочат с пръст.

Гневът и обвиненията са мощни оръжия. Това е добре известно на опозицията.

В общата стая е издигнат малък подиум. Заедно с антуража оставам встрани, непосредствено до стъклените врати, които гледат към сенчеста градина, където се надпреварват да цъфтят безброй цветя, въпреки потискащата жега.

Някаква жена е застанала съвсем сама на една от усамотените пътеки в градината. Обърнала се е с гръб и, изглежда, не забелязва тържеството, докато се взира някъде в далечината. Отпуснала е ръце върху бастун. Облечена е в семпла, памучна кремава рокля и бяла жилетка, въпреки че денят е горещ. Гъстата й сива коса е сплетена на плитка, навита на главата, и прическата, в комбинация с безцветната дреха, й придава почти призрачен вид – тя прилича на реликва от отдавна отминалото време. Ветрец прошумолява сред избуялата по решетката глициния, но, изглежда, не я докосва и това допринася за илюзията, че е нереална.

Насочвам вниманието си към директорката на дома. Тя приветства всички, изтъква причината за днешното посещение – пълен век живот не се постига всеки ден. Да си била омъжена почти през всичките тези години, а любимият ти да е все още до теб, е наистина забележително. Събитието наистина заслужава присъствието на сенатор.

Няма да споменавам факта, че въпросната двойка е сред хората, които подкрепят баща ми още от пребиваването му в щатското правителство на Южна Каролина. Технически, те го познават по-отдавна от мен и винаги са му били предани. Рожденицата и съпругът й са стиснали тънките си ръце високо във въздуха и започват да ръкопляскат бурно, когато чуват името на татко.

Директорката разказва историята на трогателните влюбени, настанили се на централната маса. Луси е родена във Франция, по времето, когато по улиците все още се движели фиакри. Трудно ми е дори да си го представя. Работила е за Френската съпротива по време на Втората световна война. Съпругът й, Франк, пилот на самолет, бил улучен по време на битка. Историята все едно е взета от филм – завладяващ романс. Като част от веригата, която съдейства на бегълци, Луси му помага да се дегизира и го измъква ранен от страната. След войната той се връща, за да я намери. Тя все така живее в същата ферма заедно със семейството си, в избата – единствената част от къщата, която е останала неразрушена.

Събитията, които те двамата са надживели, ме удивяват. Това е възможно, когато любовта е истинска и силна, когато хората са предани един на друг, когато са готови да жертват всичко, за да са заедно. Искам същото и за себе си, макар понякога да се питам дали е възможно за днешното ни поколение. Ние сме толкова разсеяни, толкова... заети.

Поглеждам годежния си пръстен, потънала в мисли. Двамата с Елиът имаме нужното. Познаваме се добре. Винаги сме били един до друг...

Рожденицата става бавно от стола и стиска ръката на любимия си. Двамата тръгват заедно, превити, изкривени, облегнати един на друг. Колко са мили, трепка сърцето ми. Надявам се и родителите ми да доживеят до такава възраст. Дано се радват на дълъг живот в пенсия някой ден... след години, когато татко най-сетне реши да намали темпото. Болестта не може да го вземе на петдесет и седем. Още е твърде млад. И светът, и домът му имат нужда от него. Все още му предстои работа, а след това родителите ми заслужават спокойствие, в което сезоните се нижат неусетно, а те двамата са заедно.

Гърдите ми се изпълват с нежност и аз отблъсквам тези мисли. Никакви натрапчиви прояви на чувства пред хората..., както често ми напомня Лесли. Жените не могат да си позволят подобни изблици. Това се приема като некомпетентност и слабост.

Като че ли не го знам. Съдебната зала не е много по-различна. Жените юристи винаги ги съдят по един или друг начин. Налага ни се да играем по строги правила.

Татко отдава чест на Франк, когато се срещат пред подиума. Господинът спира, изправя се и отвръща по същия начин. Погледите им се срещат и в този момент прозира чистота. Може да изглежда съвършено на снимка, но не е за пред камерата. Устните на татко са стиснати в права линия. Старае се да не се просълзи.

Нетипично за него е да издаде чувствата си.

Преглъщам поредния прилив на емоции. Въздишам дълбоко. Изпъвам рамене, извръщам очи и поглеждам отново към жената в градината. Тя все още стои там, където я видях, зареяла поглед нанякъде. Коя е тя? Кого търси с очи?

Нестроен хор запява „Честит рожден ден“, понася се навън и я кара да се обърне бавно към сградата. Усещам притегателната сила на песента. Знам, че камерите ще се насочат към мен и ще ме уловят в момент, когато съм се отнесла, но не намирам сили да откъсна поглед от пътеката навън. Искам поне да видя лицето на жената. Дали ще бъде чисто като лятното небе? Дали е просто объркана или нарочно се е отделила от празненството?

Лесли дръпва сакото ми отзад и аз се стряскам като ученичка, която са хванали да говори в час.

– „Честит рожден ден...“ Съсредоточи се! – пее тя близо до ухото ми и аз кимам, докато тя се мести, за да направи снимка от по-добър ъгъл с мобилния, която по-късно ще качи в профила на татко в инстаграм.

Сенаторът е активен участник във всички съвременни социални медии, въпреки че няма представа как се използват. Затова пък мениджърът му по социални медии е истински виртуоз.

Церемонията продължава. Блестят светкавиците на фотоапарати. Щастливи членове на семейството бършат сълзи и снимат, докато татко поднася поздравителен адрес.

Вкарват тортата на количка. Запалени са сто свещи.

Лесли е очарована. Щастие и емоции властват в стаята, разтягат я също като балон, пълен с хелий. Още малко радост и всички ще полетим.

Някой докосва ръката и китката ми. Пръстите ме стискат толкова неочаквано, че се отдръпвам рязко, след това си налагам да спра, за да не привлека вниманието. Чуждата ръка е студена, кокалеста, трепери, въпреки това е изненадващо силна. Обръщам се и виждам жената от градината. Тя изпъва превития си гръб и ме поглежда с очи в същия цвят като хортензиите у дома, в Дрейдън Хил – меко, ясносиньо, леко позамъглено в краищата. Сбръчканите й устни треперят.

Преди да успея да отдръпна ръка, една сестра се приближава и я стиска здраво.

– Мей – започва тя и ме поглежда извинително, – ела. Не трябва да притесняваме гостите.

Вместо да пусне китката ми, старицата я стиска още по-силно. Струва ми се напълно отчаяна, сякаш има нужда от нещо, но не мога дори да си представя какво.

Тя оглежда лицето ми и устремява глава нагоре.

– Фърн? – успява да прошепне.

Вижте също