Препоръчани

Мания
Мания

Мания

ISBN/Кат. №: 9789546556714

20.00 лв 17.00 лв
Вие спестявате 3.00 лв

В наличност

Издателство: Бард
Размери: 13
Тегло: 350 гр.
  • Страници: 512
  • Корици: меки
  • Език: български
  • Година на издаване: април 2016

Наоми се събужда посред нощ и решава да последва баща си в близката гора. По детски невинно смята, че така ще види изненадата, подготвена за дванайсетия й рожден ден. Но открива ужасна тайна, която променя завинаги живота на цялото семейство...

Седемнайсет години по-късно, Наоми води номадски живот: постоянно пътува, без да спира на едно място. Но не може вечно да бяга. Един ден уютно малко градче, разпадаща се къща, изоставено куче и настойчив сексапилен непознат приковават вниманието й – а може и да спечелят сърцето й.

Дали е дошло време да си намери истински дом? Наоми трябва да се изправи срещу демоните от миналото, за да се бори за бъдещето си...

„Мистериозна, интригуваща романтична история, в духа на най-доброто от Нора Робъртс. Поредното отлично постижение на водещата майсторка в жанра!“

www.goodreads.com

„Любимата писателка на Америка!“

Ню Йоркър

За информация :


   

Мания Нора. Робъртс. Откъс

1.

29 август 1998 г.

Не знаеше какво я събуди и колкото пъти да си припомняше онази нощ, колкото пъти да я спохождаха кошмари, така и не успя да разбере.

Лятото беше превърнало въздуха във влажна и топла яхния с мирис на пот и подгизнал листак. Вентилаторът на тоалетката жужеше и го разбъркваше и й се струваше, че все едно спи над парата, вдигаща се от тенджера.

Тя обаче беше свикнала с това, лежеше върху мокрите от лятната жега чаршафи, а през отворените прозорци нахлуваше нестройният хор на щурци, и напразно се надяваше дори лек бриз да раздвижи знойния въздух.

Не горещината я събуди, обаче не беше и тихият гръм от бурята, която се разразяваше в далечината. Наоми се изтръгна от съня в миг, сякаш някой я беше разтърсил или изкрещял името й в ухото.

Седна в леглото, премигна в мрака, не долови никакъв друг звук, освен жуженето на вентилатора, свирнята на щурците и мързеливия зов на бухал, който се провикваше отново и отново. Познаваше всички тези летни звуци не по-зле от собствения си глас и така и не можа да ги свърже със странния тих и щракащ звук, забълбукал в гърлото й.

След като вече беше будна, тя усети как жегата я обгръща като марля, напоена в гореща вода. Прииска й се да е утро, за да се измъкне, преди останалите да се събудят, и да се топне в хладния поток.

Домакинските задължения бяха на първо място и това никога не се променяше. Само че бе толкова горещо, та й се струваше, че трябва да разтвори въздуха като завеса, ако иска да направи крачка. Освен това беше събота (или поне щеше да е на сутринта) и понякога мама позволяваше в събота правилата да останат на заден план, стига татко да беше в добро настроение.

След това чу гръмотевицата. Радостно се измъкна от леглото и се втурна към прозореца. Обичаше бурите, обичаше да ги гледа как разлюляват и огъват дърветата, как небето добива призрачен оттенък, а светкавиците го прорязват и блестят ослепително.

Може би тази буря щеше да донесе дъжд, вятър и по-хладен въздух. Може би.

Коленичи на пода, подпря ръце на перваза и зарея поглед към луната, забулена от жегата и облаците.

Може би.

Пожела си да бурята да се разрази. Момиче, което щеше да навърши дванайсет след само два дена, все още вярваше в силата на желанията. Огромна буря, помисли си тя, със светкавици като вили и гръмотевици като топовни гърмежи.

И много, ама много дъжд.

Затвори очи, вдигна лице нагоре и пое дъх, за да определи мириса на въздуха. А после, както бе в тениската с образа на Сабрина, вещицата тийнейджърка, тя подпря глава на ръцете и се вгледа в сенките.

Отново й се прииска да е утро и тъй като желанията бяха безплатни, си пожела да е утрото на рождения й ден. Копнееше за ново колело, освен това бе направила предостатъчно намеци.

Коленичи и си пожела да е утро, също както си пожелаваше на високото й слабо тяло да пораснат гърди, които все още не бяха напъпили, макар да проверяваше всеки ден. От жегата косата й бе залепнала за врата. Подразнена от това, тя я вдигна и я остави да се разстеле по раменете. Искаше да я отреже – много късо, също като на феята в книжката с вълшебни приказки, която баба и дядо й подариха, преди да им бъде забранено да я виждат.

Татко обаче настояваше, че момичетата трябва да са с дълги коси, че единствено на момчетата са къси. Затова брат й го подстригваха в бръснарницата на Вик в града, а тя можеше единствено да връзва тъмнорусата си коса на опашка.

Но пък Мейсън го глезеха до полуда, защото беше момче, поне тя мислеше така. За рождения ден му подариха баскетболен кош и истинска топка „Уилсън“. Беше му разрешено да играе бейзбол в младежката лига – според правилата на татко тази игра бе единствено за момчета (а Мейсън не й позволяваше да забрави този факт) – и тъй като беше по-малък с двайсет и три месеца (нещо, което тя пък не му позволяваше да забрави), не беше натоварен с чак толкова много домакински задължения.

Не беше честно, но ако възроптаеше, на главата й се изсипваше още повече работа, а имаше опасност и да й забранят да гледа телевизия.

Не че щеше да й пука особено, ако получеше ново колело.

Забеляза проблясък на светкавица – мярна се ниско в небето. Идва, каза си тя. Желаната буря щеше да дойде и да донесе хладина и дъжд. Ако започнеше да вали много, ама много, нямаше да й се налага да плеви градината.

Тази мисъл я развълнува толкова, че за малко да пропусне следващата светкавица.

Ала този път не беше светкавица, а лъч от фенерче.

Първата й мисъл беше, че някой души наоколо, може би се опитва да влезе с взлом. Понечи да стане и да изтича при баща си.

След това забеляза, че човекът е баща й. Отдалечаваше се от къщата към дърветата, движеше се бързо и уверено на светлината на фенерчето.

Може би отиваше при потока, за да се разхлади. Ако отидеше и тя, щеше ли да се ядоса? Ако беше в добро настроение, по-скоро щеше да се разсмее.

Тя не се колеба, просто грабна чехлите си, пъхна малкото си фенерче в джоба и излезе бързо от стаята тиха като мишле.

Знаеше кои стъпала скърцат – всички знаеха – и ги избягна по навик. Татко не одобряваше, когато тя или Мейсън слизаха долу, за да пийнат нещо, след като вече си бяха легнали. Не обу чехлите, докато не се добра до задната врата, след това я открехна леко – за да не изскърца – и се промуши навън.

В първия момент й се стори, че е изгубила светлината на фенерчето, но после го забеляза отново и хукна натам. Смяташе да остане по-назад, докато прецени в какво настроение е баща й.

Той обаче се отклони и не тръгна към плиткия поток, а навлезе дълбоко в гората.

Къде ли беше тръгнал? Любопитството я тласна напред заедно с почти опияняващото вълнение, че се промъква през гората посред нощ. Тътенът и светкавиците в небето правеха приключението още по-дръзко.

Не се страхуваше, въпреки че не беше навлизала толкова навътре в гората – беше забранено. Майка й щеше да я набие, ако разбереше, затова не биваше да й позволява да научи.

Баща й се движеше с бърза и сигурна крачка, значи знаеше къде отива. Чу как окапалите сухи листа хрущят под ботушите му, затова го следваше на разстояние. Нямаше да е добре, ако той я чуе.

Нещо изкряска зловещо и тя почти подскочи. Притисна длан към устата си, за да приглуши кикота. Беше най-обикновен бухал, тръгнал на лов.

Облаци скриха луната. Тя едва не падна, когато удари босия си палец в камък, и отново запуши уста, за да заглуши вика от болка.

Баща й спря и сърцето й заблъска като барабан. Застина като статуя, едва дишаше. За пръв път се запита какво да прави, ако той се обърне и тръгне към нея. Не можеше да избяга, съобрази тя, защото той щеше да я чуе. Може би най-добре е да се промъкне встрани от пътеката и да се скрие в храстите. И да се надява, че няма да попадне на заспала змия.

Когато той продължи, тя остана на мястото си, каза си, че трябва да се върне, преди да си навлече неприятности. Светлината пред нея обаче я привличаше като магнит.

Лъчът на фенерчето заподскача и затрепка за момент. Чу се тропот, драскане, скърцане като на задната им врата.

След това светлината изчезна.

Тя остана в гъстата, тъмна гора, дишаше плитко и я полазиха студени тръпки, въпреки че въздухът беше горещ и тежък. Отстъпи крачка назад, след това още една, завладя я желание да избяга.

Гърлото й се сви, толкова силно, че едва преглътна. А мракът я обгърна и притисна.

„Тичай към дома. Връщай се в леглото, затвори очи.“ Гласът в главата й беше остър, прозвуча пронизително като зова на щурците.

– Страхливка – прошепна тя и стисна ръцете си за повече кураж. – Не се дръж като страхливка.

Пристъпи напред, като опипваше с крака пътя. Облаците се разкъсаха и на светлината на тънък лунен лъч забеляза силуета на рухнала постройка.

Приличаше на старо бунгало, реши тя, изгоряло, виждаха се единствено основите и стар комин.

Странният страх се превърна в интерес към формите, сивотата, към играта на лунните лъчи по изгорелите тухли и почернялото дърво.

Отново й се прииска да е утро, за да може да огледа по-добре. Ако имаше как да се промъкне тук през деня, това място щеше да си е само нейно. Можеше да пренесе книгите си тук и да чете, без брат й да й натяква. Освен това можеше да рисува тук или просто да седи и да мечтае.

Някой бе живял в тази къща, така че можеше да има и призраци. Тази мисъл й донесе вълшебна тръпка. С удоволствие щеше да се запознае с призрак.

Къде обаче се скри баща й?

Отново си припомни дрънченето и скърцането. Може пък мястото да беше вход към друго измерение, той бе отворил вратата и беше преминал отвъд.

Баща й си имаше тайни – май всички възрастни имаха. Те пазеха тези тайни от околните и очите им ставаха жестоки, ако зададеш неправилен въпрос. Може пък баща й да е изследовател, който минава през вълшебни врати, за да се озове в други светове.

Сигурно не искаше тя да си мисли такива неща, защото за другите светове, също както за призраци и вещици тийнейджърки, не се споменаваше в Библията. А може би той не искаше тя да си мисли такива неща, защото бяха истински.

Рискува и направи няколко крачки напред, наостри уши за нови звуци. Чу единствено гръм, който приближаваше.

Този път, когато си удари големия пръст на крака, не успя да спре вика си и заподскача на един крак, докато болката не премина. Тъп камък, изруга наум и сведе поглед.

На бледата лунна светлина забеляза, че не беше никакъв камък, а врата. Врата на земята! Врата, която щеше да изскърца, когато я отвори. Може би вълшебна врата.

Тя се отпусна на длани и колене над нея и в пръста й се заби треска.

Вълшебните врати не забиват в теб трески. Сигурно беше старо мазе или скривалище за бури. Въпреки че остана разочарована и засмука ранения си палец, вратата в гората край изгорялото бунгало си оставаше врата.

А баща й беше влязъл през нея.

Колелото й! Може би беше скрил колелото вътре и в момента го сглобяваше. С риск да се набоде отново, тя притиска ухо към старото дърво и стисна силно очи, за да чуе по-добре.

Стори й се, че го чува как се движи вътре. Пъшкаше и ръмжеше. Представи си го как сглобява колелото й – лъскаво, ново, червено. Едрите му ръце посягат към подходящия инструмент, той си подсвирква, както винаги, когато работи над нещо.

Баща й беше слязъл долу, за да направи нещо специално за нея. Нямаше да се оплаква (поне така си мислеше) от домакинските си задължения цял месец.

Колко ли време отиваше за сглобяването на колело? По-добре да се прибере бързо, за да не разбере баща й, че го е последвала. Само че много, ама ужасно много й се искаше да види колелото. Само щеше да надзърне.

Отдръпна се от вратата, шмугна се в изгорялото бунгало и се притаи зад стар комин. Нямаше да му отнеме много време – справяше се много умело с инструментите. Можеше да си отвори ремонтна работилница, ако пожелаеше, но предпочиташе да работи за кабелна телевизия в Моргантаун, за да изхранва семейството си.

Беше го казвал много пъти.

Вдигна поглед към светкавицата – първата раздвоена – и гръмотевицата я последва с тътен. Трябваше да се прибере, беше й ясно, но точно сега не можеше. Той щеше да излезе всеки момент и тогава със сигурност щеше да я хване.

И нямаше да има лъскаво червено колело за рождения й ден.

Ако се разразеше буря, тя щеше да се намокри, нищо повече. Поне щеше да се поохлади.

Каза си, че баща й няма да се бави повече от пет минути, а когато минутите изтекоха, реши, че ще му трябват още пет. След това й се допишка. Опита се да стиска, да не обръща внимание, да кръстоса крака, но накрая се предаде, навлезе в гората и се скри сред дърветата.

Изви очи, свали гащите, клекна и задържа краката си разтворени, за да не я напръска струята. После се разтърси отново и отново, докато не почувства, че е суха, и едва тогава се изправи. Тъкмо вдигаше гащите, когато вратата се отвори със скърцане.

Тя застина на място, гащите се усукаха около коленете, голото й дупе се озова на сантиметри от земята, стисна устни, за да сдържа дъха си.

Видя го на светлината от следващата светкавица и той й се стори като подивял. Късо подстриганата му коса изглеждаше почти бяла на светлината на бурята, очите му бяха почти черни, а зъбите блестяха оголени в жестока усмивка.

Стори й се, че той ще отметне назад глава и ще започне да вие като вълк. В този момент сърцето й започна да блъска, притиснато от първия истински страх, който бе изпитвала.

Когато той потри чатала си, тя усети как бузите й пламват. След това баща й затвори вратата и силното хлопване проехтя наоколо. Дръпна резето – остър, стържещ звук, който я накара да потръпне. Краката й трепереха от неудобното положение, в което клечеше, но не посмя да помръдне, докато той хвърляше пластове сухи листа върху вратата.

Баща й остана там още малко, блесна нова светкавица и се заигра със светлината от фенерчето му. Когато угасваше, открои острите черти. Заради късо подстриганата коса главата му приличаше на череп с тъмни очи, дълбоки като бездушни хралупи.

Той се огледа и за момент, обзета от ужас, й се стори, че гледа право в нея. Този човек, който умееше да наднича в душата й, щеше да я нарани, щеше да я блъска с ръце и юмруци с правото на баща, който се грижи за сигурността, която семейството никога не беше имало.

В гърлото й забълбука безпомощен зов: моля те, татко, моля те.

Той обаче се обърна и с широки уверени крачки пое по пътя, по който беше дошъл.

Тя не посмя да помръдне, докато не чу единствено нощната песен и поривите на вятъра. Бурята прииждаше, но баща й си беше тръгнал.

Вдигна гащите си, изправи се и разтри изтръпналите си крака.

Сега вече нямаше луна, желанието да преживее приключение се бе превърнало в ужасен страх.

Очите й се бяха приспособили достатъчно към мрака, за да се добере до скритата под листа врата. Видя я едва когато стигна до нея.

Сега вече чуваше дишането си, което се понесе с вятъра. Въздухът беше станал хладен, но й се прииска топлина. Студът се загнезди в костите й, ръката й трепереше, когато се наведе, за да избута листата.

Погледна резето, дебело, ръждясало, което държеше старата врата на място. Пръстите й плъзнаха по него, но тя вече нямаше желание да го отвори. Копнееше да е отново в леглото си. Не искаше да вижда образа на баща си, онзи образ на подивял човек.

Пръстите й обаче затеглиха резето, след това тя го хвана с две ръце, защото то заяждаше. Стисна зъби, когато изскърца.

Правеше го заради колелото, каза си, въпреки че в гърдите усети ужасна тежест. Искаше лъскавото червено колело. Него щеше да намери.

Вдигна бавно вратата и се вгледа в мрака.

Преглътна с усилие, извади фенерчето от джоба си, насочи тънкия лъч надолу и заслиза по стълбата.

Неочаквано я обхвана страх, че лицето на баща й ще се появи на вратата. Представи си дивото, ужасно изражение. Вратата щеше да се затвори и да я остави вътре. Едва не хукна нагоре, но чу скимтене.

Застина на стъпалото.

Долу имаше животно. Защо ли баща й беше затворил животно... Кученце ли беше? Това ли беше изненадата за рождения й ден? Открай време искаше кученце, но не й позволяваха. Дори Мейсън не можеше да си има кученце.

Сълзи опариха очите й, когато скочи на пръстения под. Трябваше да моли за прошка заради ужасните си мисли за баща си – мислите бяха грях, също както и делата.

Завъртя фенерчето, сърцето й бе пълно с почуда и радост. Само че вместо кученце видя клетка, в която скимтеше жена.

Очите й бяха ококорени, блестяха като стъклени, а от тях бликаха сълзи. Тя издаваше страшни звуци изпод лепенката на устата. Рани и синини бяха белязали лицето и гърлото й.

Нямаше дрехи, беше съвсем гола.

Не можеше да се покрие. Ръцете й бяха вързани с въже – окървавено от раните на китките, – което бе стегнато за метален прът зад стария дюшек, на който тя лежеше. Краката й също бяха завързани на глезените и разтворени.

Ужасните звуци не спираха, нахлуваха в ушите й, загнездваха се в корема й.

Наоми пристъпи напред като в сън. Ушите й бучаха, сякаш бе престояла твърде дълго под вода и не успяваше да се изтласка на повърхността. Устата й беше толкова пресъхнала, че думите одраскаха гърлото.

– Не викай. Не бива да викаш, разбираш ли? Той може да чуе и да се върне. Разбираш ли?

Жената кимна и подпухналите й очи я погледнаха умолително.

Наоми пъхна нокти под края на лепенката.

– Трябва да си тиха – прошепна момичето. Ръцете й трепереха. – Моля те, пази тишина. – След това дръпна лепенката.

При отлепването се разнесе ужасен звук и се откри болезнено червен белег, но жената не извика.

– Моля те. – Гласът й прозвуча като скърцане на ръждясала панта. – Моля те, помогни ми. Много те моля, не ме оставяй тук.

– Трябва да се махнеш. Трябва да бягаш. – Наоми се извърна към вратата на мазето. Ами ако той се върнеше? О, боже, ами ако подивелият човек, който приличаше на баща й, се върнеше?

Опита се да развърже въжето, но възлите се оказаха прекалено стегнати. Потри отчаяно пръсти, след това се обърна и насочи малкия фенер настрани.

Видя бутилка алкохол – баща й беше забранил да се внася в къщата – и още въжета, навити, готови, в очакване. Имаше и старо одеяло, и фенер. Видя списания с голи жени на кориците, фотоапарат, и о, не, снимки на жени, закачени на стените. Бяха като тази, голи, вързани, окървавени, уплашени.

Жените гледаха напред с безизразни очи.

Стар стол, консерви, подредени по полици на стената. Купчина дрехи – разкъсани дрехи, оплескани с кръв.

Усети миризмата на кръв.

Имаше и ножове. Много ножове.

Наоми блокира ума си, просто блокира ума си за всичко останало и грабна един от ножовете, започна да прерязва възела.

– Трябва да пазиш тишина, запази тишина.

Докосна плът, но жената не извика.

– Побързай, моля те, побързай. Моля те, много те моля – шепнеше тя и простена, когато усети ръцете си свободни, ала те затрепериха, когато се опита да ги отпусне. – Боли. О, господи, колко много боли.

– Не мисли за това, просто недей да мислиш. Боли повече, когато мислиш. – Болеше и да мисли за това. Затова нямаше да мисли за кръвта, за снимките, за купчината разкъсани, отвратителни дрехи.

Наоми се зае с въжетата на глезените.

– Как се казваш?

– Аз... Ашли. Казвам се Ашли. Кой е той? Къде е?

Не можеше да й каже. Не желаеше. Дори не искаше да мисли.

– Сега си е у дома. Идва буря. Не чуваш ли?

Тя също си беше у дома, каза си Наоми, докато прерязваше въжето. У дома, в леглото, а всичко това бе чисто и просто кошмар. Нямаше никакво старо мазе, което миришеше на мускус и пикоч, и по-лошо, нямаше жена, нямаше и подивял мъж. Щеше да се събуди в собственото си легло, а бурята щеше да е донесла благословена прохлада.

Всичко щеше да е чисто и хладно, когато се събудеше.

– Трябва да се изправиш, да излезеш. Трябва да бягаш.

„Бягай, бягай, бягай в мрака, надалече. Тогава това няма да се е случило.“

По израненото лице на Ашли се стичаха капки пот и тя се помъчи да се изправи, но краката не я държаха. Падна на пода и от гърдите й се понесе хъркане.

– Все още не мога да ходя... краката ми. Съжалявам, много се извинявам, че те моля. Но трябва да ми помогнеш. Моля те, помогни ми да се махна оттук.

– Краката ти са изтръпнали, това е. – Наоми взе одеялото и го наметна на раменете на Ашли. – Опитай се да станеш.

С нейна помощ Ашли успя да се изправи.

– Облегни се на мен. Ще те избутам нагоре по стълбата, но трябва да се помъчиш сама да се изкачиш. Трябва да опиташ.

– Ще се справя. Мога.

Заваля ситен дъждец, докато се изкачваха бавно и мъчително. Ашли се подхлъзна, но се задържа. Мускулите на Наоми трепереха от усилието да поддържа тежестта на жената, от тласкането. С последно ридание Ашли се измъкна навън и се отпусна задъхана на земята.

– Трябва да бягаш.

– Не знам къде се намирам. Много се извинявам. Не знам колко време съм била затворена долу. Ден, може би два. Нямах храна, вода, откакто той... наранена съм.

Сълзите отново рукнаха, но тя не се разрида, просто гледаше Наоми.

– Той... изнасили ме, душеше ме, режеше ме, удряше. Глезенът ми. Има му нещо. Не мога да тичам. Можеш ли да ме изведеш оттук. Да ме заведеш в полицията?

Дъждът заплющя и небето просветля, сякаш беше утро.

Наоми обаче не се събуди.

– Чакай малко.

– Не се връщай вътре!

– Само чакай.

Тя се спусна долу, в ужасното място, и взе ножа. Част от кръвта по него не беше прясна, не беше от порязване. Не, беше стара, суха, по-обилна, отколкото от обикновени порязвания.

Макар че й прилоша, тя разрови купчината дрехи и намери скъсана риза и шорти.

Взе ги и се качи горе. Когато ги видя, Ашли кимна.

– Браво на теб. Умна си.

– Не видях обувки, но с ризата и шортите ще ти бъде по-лесно. Скъсани са, но...

– Няма значение. – Ашли прехапа устни, докато Наоми й помагаше да обуе шортите и да нахлузи ризата.

Наоми също прехапа устни, когато видя как движенията отварят раните от разрезите по тялото на Ашли и оттам закапа червена кръв.

– Трябва да се облегнеш на мен. – Тъй като жената се разтрепери, момичето отново метна одеялото на раменете й.

„Прави каквото трябва – каза си тя. – Не мисли. Просто го направи.“

– Трябва да вървиш, дори да те боли. Ще потърсим здрава пръчка, но трябва да вървим. Нямам представа кое време е, но на сутринта ще ме търсят. Трябва да стигнем до пътя. Има повече от километър и половина до града. Ще трябва да вървиш пеша.

– Ако трябва, ще лазя.

Ашли се надигна с помощна на момичето. Крачеха бавно, но Наоми разбра от тежкото дишане на жената, че я боли. Намери счупен клон, който помогна малко, съвсем малко, когато пътеката се превърна в кал вътре в потока.

Пресякоха потока – беше придошъл от дъжда – и продължиха.

– Извинявам се, много се извинявам. Не знам как се казваш.

– Наоми.

– Какво красиво име. Трябва да спра за момент.

– Добре, но за малко.

Ашли се облегна на едно дърво, дишаше тежко, опираше се на счупения клон, а по лицето й се стичаше и пот, и дъжд.

– Това куче ли е? Чувам лай на куче.

– Сигурно е Кинг. Къщата на Харди е натам.

– Може ли да отидем там? Ще повикаме полицията, ще се обадим за помощ.

– Съвсем близо е. – Господин Харди беше дякон в църквата заедно с баща й. Щеше да позвъни на баща й, преди да се обади в полицията.

– Съвсем близо ли? Имам чувството, че сме минали километри.

– Дори един не сме минали.

– Добре. – Ашли затвори очи за момент и прехапа устни. – Добре. Ти познаваш ли този човек? Този, който ме затвори, който ме нарани?

– Да.

– Знаеш ли името му, къде могат да го намерят?

– Да. Сега трябва да тръгваме. Трябва да тръгваме.

– Кажи ми как се казва. – Ашли се намръщи, оттласна се от дървото и отново закуцука напред. – Ще ми дойдат нови сили, ако знам името му.

– Казва се Томас Боус. Томас Дейвид Боус.

– Томас Дейвид Боус. Ти на колко години си?

– На единайсет. В понеделник ставам на дванайсет.

– Честит рожден ден. Много си умна, силна и смела. Ти спаси живота ми, Наоми. Спаси живот, преди да навършиш дванайсет. Никога не го забравяй.

– Няма. Няма да го забравя. Бурята преминава.

Тя не смееше да излезе от гората. Отне им повече време, отколкото ако бяха тръгнали към пътя. Сега обаче бе обзета от страх и предпочиташе гората, докато стигнат покрайнините на малкото градче Пайн Медоус.

Там ходеше на училище, на църква, майка й ходеше там на пазар. Никога не беше влизала в кабинета на шерифа, но знаеше къде се намира.

Утрото озари небето на изток и първата светлина се отрази в локвите, докато минаваха покрай църквата, по тесния мост, извил се над тесния поток. Чехлите й издаваха жвакащи звуци на всяка крачка, Ашли куцаше, клонът трополеше, дъхът й стържеше на всяка крачка.

– Кой е този град?

– Пайн Медоус.

– Къде се намира? Бях в Моргантаун. Уча в университета на Западна Вирджиния.

– Намира се на двайсетина километра.

– Тренирах. Тичах. Ако щеш вярвай, но съм бегач на дълги разстояния. Тренирах, както всяка сутрин. Той беше паркирал отстрани на пътя, бе вдигнал предния капак, изглежда, нещо се беше развалило. Позабавих крачка и тогава той ме сграбчи. Удари ме с нещо. Събудих се на онова място. Трябва да спра отново.

„Не, недей, никакво спиране. Никакво мислене. Просто върви.“

– Почти стигнахме. Виж, малко по-надолу по пътя, бялата къща... виждаш ли надписа пред нея?

– Шерифска служба на Пайн Медоус. Слава богу. Слава богу. – Ашли се разплака, риданията я разтърсиха и Наоми я прегърна здраво през кръста, пое още от тежестта й и я потегли по пътя.

– Сега вече сме в безопасност. На сигурно място сме.

Когато Ашли падна на тясната веранда, Наоми я загърна в одеялото и почука силно на вратата.

– Дали има някого тук? Едва ли. Много е рано.

– Не знам. – Въпреки това Наоми почука отново.

Когато вратата се отвори, тя позна смътно младото лице с рошава коса.

– Какво има? – започна той, но след това сънените му очи се плъзнаха към Ашли. – Мили боже.

Мъжът отвори вратата със замах и се втурна напред, за да коленичи до нея.

– Ще те внеса вътре.

– Помощ. Помогнете ни.

– Добре сте. Ще се оправите.

На Наоми й се стори много слаб, но въпреки това той вдигна Ашли все едно беше перце и се изчерви, когато одеялото се смъкна и изпод скъсаната риза се показа почти цялата й лява гърда.

– Миличка – обърна се той към Наоми, – задръж вратата отворена. Катастрофирали ли сте?

– Не – отвърна момичето. Задържа вратата и се замисли дали да не избяга, просто да хукне нанякъде, или да влезе.

Влезе.

– Ще ви оставя тук. Сега добре ли сте? – Огледа синините по гърлото на Ашли и се досети. – Миличка, виждаш ли контейнера там. Какво ще кажеш да донесеш... как се казвате?

– Ашли. Ашли Маклийн.

– Донеси на Ашли малко вода, ако обичаш.

Той се обърна, докато говореше, и забеляза ножа, който Наоми стискаше. Продължи със същия напевен глас.

– Дай ми го, моля те. Браво.

Взе ножа от отпуснатата ръка на момичето и го остави на висок рафт, където никой нямаше да го достигне.

– Трябва да звънна, първо на лекар, за да ви прегледа. Налага се и да ви снимаме. Разбирате ли?

– Да.

– Ще повикам и шерифа, ще последват въпроси. В състояние ли сте да отговаряте?

– Да.

– Добре тогава. Пийнете малко вода. Браво на момичето – обърна се той към Наоми и погали нежно мократа й коса, когато тя подаде картонената чашка на Ашли.

Той грабна телефона от бюрото и набра номер.

– Шерифе, обажда се Уейн. Да, знам кое време е. Имаме ранена жена. Не, шефе, не е катастрофа. Била е нападната и ще има нужда от пълен преглед. – Той се обърна с гръб към тях и заговори тихо, но Наоми чу думите „комплект за изнасилване“.

– Едно дете я доведе. Мисля, че е момичето на Том и Сю Боус.

Ашли дръпна чашката от устните си и погледна Наоми в очите.

– Боус?

– Да. Аз съм Наоми Боус. Трябва да пиеш.

– Ти също, миличка. – Ашли обаче остави чашата и привлече момичето до себе си. – Ти също.

Тогава Наоми изгуби самообладание, всичко в нея се пречупи, отпусна глава на рамото на Ашли и заплака.

Ашли срещна погледа на Уейн над главата на момичето.

– Баща й ми причини това. Томас Дейвид Боус го стори. А Наоми ме спаси.

Уейн изпусна сдържания си дъх.

– Шерифе, най-добре да дойдете незабавно.

Вижте също

Доставка на дрехи и бельо, плащания, рекламация